Здравейте, казвам се Ренета, на 22 г., родом от гр. Бургас, към момента живуща в Лондон, Англия.

Моите паник атаки започнаха тази година през месец април, когато бях в България с дъщеря си. В една прекрасна вечер, в която нямаше нищо необичайно, си седяхме вкъщи с 15-годишния ми брат и 3-годишното ми дете и си похапвахме рогчета с айрян. Изведнъж, докато се храних, аз започнах да кашлям. Две минути продължително кашляне и вече се бях хванала за гърлото с пристъп. Нямах представа какво става, до тогава никога не се беше случвало нещо подобно. Десет минути по-късно вече усещах, че не ми достига кислород, свляох се на пода, краката ми изтръпнаха, усещах езика си така, сякаш не се побира в устата ми и е огромен. Пръстите на ръцете ми изтръпнаха и се изкривиха, не успявах да говоря, имах усещане, че всеки момент просто ще си остана на пода и дъщеря ми ще стане свидетел на всичко това. Половин час след неспираща паник атака (за която тогава дори не подозирах) брат ми реши да се обади на Бърза помощ. Докато чакахме спешния екип, брат ми през цялото време ме мокреше с вода и ми даде един Валидол, който всъщност влоши нещата още повече.

Дъщеря ми беше свидетел на всичко и изглеждаше изключително стресната и сега, връщайки се назад, съм наясно, че това беше и една от причините цялата паник атака да се удължи толкова много. Екипът на Бърза помощ дойде около 45 минути след обаждането, което прави почти час, прекаран в безтегловност, свлечена на земята, мислейки си, че това е последния път, в който виждам дъщеря си и брат си. Лекарката, която дойде, се отнесе грубо с мен, каза ми с две думи, че това е лиготия и, че съм получила нервна криза. Би ми урбазон и още една инжекция за успокоение на нервите, която така и не каза каква е, и си тръгна. Паник атаката продължи още половин час след това и изведнъж просто приключи. Та… това беше първата и най-дълга паник атака, която съм имала някога – повече от 1 час и 30 мин. След случилото се започнах да търся информация. Майка ми има приятелка със същия проблем и от нея разбрах, какво всъщност съм преживяла и, че това е просто една паник атака. Съветваха ме да си запиша час при невролог и психиатър, за да ми предпишат адекватно лечение със антидепресанти. Категорично ОТКАЗАХ! За мен това НЕ Е РЕШЕНИЕТО! За мен антидепресантът, дори и приеман по схема, е лекарствен продукт, който притъпява усещанията, емоциите и ти абсолютно губиш реална представа за това, което се случва на теб и около теб. С дете на 3 години, което има нужда от адекватен родител, което е по цял ден с майка си, за мен това да започна да пия антидепресанти беше НЕВЪЗМОЖНО! Всички бяха много против моето решение, повтаряха ми: „именно заради дъщеря си трябва да го направиш” , “тя има нужда от психически стабилен родител” и още и още куп подобни коментари… Бях твърдо решена, че такъв тип подмятания няма да ме пречупят и няма да променят решението ми. Бях убедена, вярвах в себе си и в това, че мога да се справя и без толкова силни медикаменти. Цялата седмица след първата паник атака майка ми ми даваше да пия „Валериан”, „Симпатил” и „Седорелакс“, от които НИЩО ХУБАВО не видях като полза. През тази една седмица спях като мечка в зимен сън – по 17-20 часа. Не обръщах внимание на детето си, не знаех как е облечено, яло ли е, кога се е събудило, спало ли е. На 6-ия ден казах КРАЙ и без тези лекарства има начин да се справя! Спрях ги изведнъж и още същия ден с пълна сила, седем пъти за целия ден, имах връхлитащи паник атаки с всички симптоми, като първата, но усетени едновременно. На първите два пристъпа за момент се пречупих, подадох се и те продължиха по около 30-ина минути. Всяка следваща паник атака веднага я игнорирах, започвах да си говоря на глас „всичко е наред”, „това са глупости”, „ти си добре, няма ти нищо, дъщеря ти е до теб, това ли искаш да види? Слаба майка?”. От тогава всяка паник атака не продължаваше повече от 7-10мин. Успях да ги овладея. Дойде моментът, в който датата на полетът ни към Англия настъпи. Същия ден за „всеки случай“ се заредих с капките на д-р Бах „Рескю night” и една кутийка „Симпатил“. Полетът мина доста добре, без да се налага да използвам нито един от двата медикамента. Мъжът ми ни чакаше на летището и всичко беше прекрасно. Дни след това пътувахме към някаква дестинация през почивните дни, бях задрямала в колата. Изведнъж се събудих препотена, крещейки „блъскме се, детето!”. И отново се почна задушаване, изтръпване на крайниците… Отворих си раницата и награбих две от хапчетата „Симпатил“. Обръщайки се да взема водата от задната седалка, за да изпия хапчетата и мислейки си „о, Боже, умирам, трябва да ги изпия, иначе ще се задуша”, видях уплашения поглед на детето, който говореше много, дори и без думи. Поех си дълбоко въздух, отворих прозореца и хвърлих хапчетата от ръката си. Обърнах се да погледна дъщеря си отново и вече всичко беше наред. Не се бяхме блъснали, бяхме добре, всичко беше в главата ми! Месец след това разбрахме,че съм бременна, същия ден, докато чистих килима (имаше петно), затворих за миг очи и започнах да виждам като на филмова лента отвратителни неща – дъщеря ми я блъска кола и аз не мога да помръдна ,мъжът ми пада от хамак, отново съм вцепенена и не успявам да го спася, пребиват непознат човек и го ограбват пред мен, той умира, отново искам да го спася, но сякаш съм вързана. Всичко стана за секунди, отново се свлякох на земята, помислих си, че си гълтам езика, че се задушавам, че няма въздух в помещението, пръстите на ръцете ми се изкривиха, ръцете ми изтръпнаха и нямах сили да стана. Това беше първият и последен път, в който позволих на такава жестока паник атака да навлезе в мислите ми и да ме обземе. Тогава вече ясно осъзнах какво точно се случва и как аз мога да се справя с това. Казах си „МОМИЧЕ, ти си силна, едно дете в корема ти се нуждае от твоето спокойствие, а другото става свидетел на всичко това. Как мислиш да я караш? Това е просто лоша игра на подсъзнанието ти, можеш да го контролираш. Овладей се, изправяй се и продължавай напред. Заради себе си, заради децата си!” Това за мен беше ключовият момент, всяка една паник атака и до ден днешен, успявам да овладея още в момента, в който усетя, че въздухът не ми достига. БЕЗ ЛЕКАРСТВА, БЕЗ АНТИДЕПРЕСАНТИ!

Волята, вярата, любовта към моето собствено аз и към децата ми-те ми помогнаха!

Преживяла съм много! Дете на разведени родители съм, с баща алкохолик, крадящ парите ни, залагащ всичката техника от къщата ни. Изгледах сама брат си, защото майка ми трябваше да работи, той и майка ми разчитаха на мен, а бях толкова малка. Брат ми ме наричаше „малка мама”. Та с една паник атака ли няма да мога да се справя?! Животът ми не беше лек!

За мен паник атаките бяха изпитание, с което, благодарение на вярата и упоритостта ми УСПЯХ да се справя.

Пиша ви това месец и половина БЕЗ ПАНИК АТАКИ! Всеки един, преминаващ през това има вътрешната сила да се справи с проблема!

ПП: Не сте сами, много сме, разбираме всеки един преживяващ това. Силни сте ! Можете! Не се поддавайте!

Само вярвайте!