Започваме да се чувстваме зле и без да усетим, се плъзгаме надолу по спиралата и вече нищо не може да ни измъкне оттам. Борбата с емоциите ни дърпа все по-надолу и колкото повече усилия полагаме, толкова по-дълбоко потъваме. На първо място обвиняваме себе си, че се чувстваме зле, но всъщност нашите самообвинания са несправедливи. Емоциите освен чуства ни носят и важни послания. Те играят ролята на сигнали, които ни помагат да задоволим насъщната си потребност от самосъхранение и сигурност, както и да оцеляваме индивидуално и като вид. Най-честите емоции, които изпитваме са щастие, тъга, страх, отвращение и гняв. Всяка една от тях е реакция на цялото ни тяло към характерна ситуация. Страхът се задейства когато ни заплаши опасност, а тъгата и скръбта-когато загубим нещо ценно, отвращението – когато се натъкнем на нещо крайно неприятно, гневът – когато е блокиран достъпът ни до важна цел, а щастието – когато потребностите ни са задоволени.
В повечето случаи емоционалните ни реакци са краткотрайни и продължават толкова, колкото трае опасността – най-често няколко секунди. Разбира се, някои ситуации се задържат по-дълго, което важи и за емоционалните реакции към тях. Тъгата като вследствие от загубата на някой наш близък може да обхване по-голям период от време. Скръбта може да приижда на неочаквани вълни, които да ни заливат в продължение на много седмици и месеци след загубата. Но дори и тогава съзнанието разполага с начини за самолечение. Това важи с пълна сила и за скръбта – повечето опечалени установяват, че животът лека-полека се завръща в обичайното си русло, а те самите преоткриват възможността да се усмихват и забавляват като преди.
Защо тогава депресията и унинието надживяват ситуациите, които са ги предизвикали? И защо чувството на неудовлетворение така упорито не иска да ни напусне? Краткият отговор гласи следното: емоциите от този тип са по-устойчиви, защото нашите реакции към тях са и тези,които ги захранват с енергия. Понякога колкото и да се опитва човек да разсее тъгата си, собствените мисли надделяват и унинието се завръща. Така реакциите към собствената ни тъга ни правят все по-нещастни и дори и най-мимолетната душевна болка може да се превърне в хронична неудовлетвореност и униние.
Причината за упоритата и рецидивираща депресия не се крият в тъжното настроение. Тъгата е едно напълно естествено състояние, част от човешката ни участ. Не е реалистично, нито пък желателно да си въобразяваме, че можем или трябва да се отърсим от нея. Натоварва ни онова, което идва след тъгата. Тоест проблемът не е в самата тъга, а в начина, по който нашето съзнание й реагира.
Факт е, че когато емоциите ни казват, че нещо не е наред, усещането е определено неприятно. То трябва да е такова. Основната цел на тези сигнали е да ни принуди да действаме – да направим нещо, което да оправи ситуацията. Ако не е неприятен, сигналът няма да породи стимул за действие. Сигналът се самоизключва едва когато умът ни констатира, че проблемната ситуация е разрешена. Когато проблемът, за който сигнализират емоциите ни е там, отвън, е важно да реагираме така, че да избегнем контакта. Мозъкът мобилизира цял набор от (предимно) атоматични реакции, помагащи ни да се справим с онова, което застрашава живота ни, за да предотвратим или избегнем опасността. Тези първоначални реакции са известни като неприязън – настройваме се отрицателно към нещо и се стремим да го избегнем и елиминираме. Неприязънта ни подтиква да реагираме по някакъв подходящ начин на ситуацията и така да изключим тревожния сигнал. В това отношение ни служи добре, може дори да спаси живота ни. Понякога…
Но не е трудно да разберем, че същите реакции може да бъдат непродуктивни и дори опасни за доброто ни здраве, когато са насочни към нещо, случващо се тук, вътре, т.е. към собствените ни мисли, емоции и усещания. Никой от нас не е толкова бърз, че да избяга от своите вътрешни преживявания. Нито пък можем да елиминираме неприятните, потискащи и плашещи мисли, като се борим с тях и се опитваме да ги унищожим.
Когато реагираме на отрицателните си чувства и мисли с неприязън, се активира и същата мозъчна верига, отговаряща за предотвратяването на физическия контакт, притаяването и защитната атака (т.нар. система за избягване). Щом този механизъм се включи, тялото се напряга, готово да побегне – или да се отбранява от външно посегателство. Можем да усетим ефекта от неприязънта и в собственото си съзнание. Когато сме угрижени или се мъчим да се избавим от тъгата и самотата, усещането като цяло напомня (физическа) контракция. Съзнанието, принудено да се фокусира върху неотложната, но и неизпълнима задача да се освободи от тези чувства, се затваря в себе си – с което се стеснява и нашият жизнен опит. Все едно са ни напъхали в кутия. Не виждаме спасителна алтернатива. И се чувстваме все по-изолирани от онова широко поле на възможности, за което копнеем.
През живота си човек може да стигне дотам, че да изпитва неприязън и дори омраза към всяка емоция от рода на страх, тъга или гняв (и в самия себе си, и в околните). Например ако са го учили да не е „много емоционален“, ще се придържа към следното правило – че не е уместно да показва чувствата си и дори да ги изпитва. А може и просто да си припомня тягостните усещания, които оставят в него скръбта и сега да изтръпва от ужас и при най-лекия намек за подобно преживяване…
Когато реагираме негативно – с неприязън – на собствените си отрицателни емоции и ги възприемаме като „врагове“, които трябва да преодолеем, изкореним или разгромим, ние сами си създаваме сериозни неприятности. Разберем ли естеството на неприязънта, ще разберем и кое ни задържа в хроничното униние. Създаваме си проблеми, защото унинието, което изпитваме сега, активира и някои стари и изключително порочни модели на мислене от миналото.

Източник „Осъзнатият път през депресията – Как да се избавим от хроничното униние“