Може би няма човек преживял ужаса на паник атаката, който да не е чувал подобни реплики от семейството си, близки, познати, а даже и от непознати. След първите няколко пристъпа и след последващите прегледи при различни лекари се разбира, че пациентът е клинично здрав и „всичко му е в главата“. Семейството и близките си отдъхват, че не се касае за сериозно заболяване и се отнасят по-нехайно, а понякога подигравателно и пренебрежително към състоянието му. Тези коментари и реакции допълнително влошават състоянието на страдащия: от една страна той се страхува от наличието или възможността от възникване на тежка телесна болест, а от друга страна: знаейки за невротичната природа на страданието си, се чувства слаб и виновен за невъзможността да се контролира. Колкото и да се старае да не мисли за проблема, а да бъде позитивно настроен, паническият пристъп го връхлита отново, даже с по-голяма сила. Болният знае, че страховете му са ирационални – кризата няма да завърши с фатален изход, но въпреки това е толкова мощна, че той губи контрол.

Човек, който не е преживял паник атака е много трудно да разбере какво изпитват засегнатите. Те биват обвинявани в преиграване, капризничене и търсене на внимание. След като не срещат разбиране от околните, хората с панически пристъпи спират да споделят и започват да се отдалечават от средата си: стават по-затворени в себе си, ограничават до минимум социалните си контакти и избягват да посещават места, на които се събират много хора или такива, които са били обект на паник атака. Това неминуемо води след себе си до влошаване на качеството на живот, а в някои случаи раздели с партньора или близки приятели. От своя страна, вглъбяването в проблема и ограниченото общуване могат да отключат депресивни състояния и да се заформи един порочен кръг, от който много трудно се излиза.