На 33 години съм, имам  добра работа и стабилни доходи. Животът ми е подреден и бих казала, че до преди 9 месеца всичко беше „цветя и рози“. Първата паник атака се появи през нощта, докато спях…. от нищото, без предупреждение. Внезапно се събудих, трепереща от ужас, сърцето ми препускаше и бях плувнала в пот. Не усещах пръстите на ръцете си. Много се изплаших, но макар и да не си спомнях да съм сънувала каквото и да е било, отдадох всичко на кошмар.  Може би след около половин час се успокоих и успях да заспя отново. И така всичко продължи по старо му, до като една нощ, може би след около седмица, ужасът се повтори с още по-голяма сила. Не знаех какво да правя. Скочих от леглото и започнах да обикалям апартамента като луда. Разтворих прозорците, опитвах се да дишам дълбоко, но колкото повече въздух поемах, толкова повече се задушавах.  Треперех паникьосана и незнаеща какво се случва с мен. Толкова ме беше страх. Всъщност „страх“ е слаба дума. Това, което изпитвах беше смесица от ужас, безнадеждност и чувство на обреченост. Единственото, което ми дойде на ум, бе да изпия чаша студена вода и да намокря лицето си. Не знам колко време мина преди да дойда на себе си. Но знам, че от този ден нататък животът ми се промени и аз се превърнах в някакво подобие на човек. Страхувах се да заспивам и будувах по цели нощи. В моментите, в които успявах да се унеса, се стрясках и ненавиждах себе си, че съм задрямала. Имаше периоди, в които изкарвах по 2 дни без дори минута сън. Всичко това ми се отрази изключително зле. Станах разсеяна, раздразнителна, ходех като зомби и отслабнах драстично. Започнах да получавам панически пристъпи и в офиса, като изтърпявах целия набор от страховити симптоми – световъртеж, изтръпване на крайниците, гадене, сърцебиене, обилно потене, задух и онова най-ужасяващо чувство, че умираш. „Прилоша ми“, „Лепнала съм вирус“, „Падна ми кръвното“, чудех се с какво да се оправдавам пред колегите. Аз съм на ръководна позиция и винаги съм се старала да бъда безупречна не само като визия, но и като поведение. Всички служители и партньори имаха огромен респект към мен, но това, което ми се случи, рефлектира в голяма степен и на работата ми, и на отношенията ми с клиентите. Това не бях аз! Изглеждах потресаващо – бледа, слаба, с кръгове под очите. Не можех да се концентрирам, забравях често и на няколко пъти по време на презентация „забивах“. Стигна се до там, че една моя грешка доведе до провал на голяма сделка за компанията. С това ударих дъното… Ръководството ме извика на разговор „на четири очи“ и получих солидна доза мъмрене. От уволнение ме спаси единствено това, че 2 пъти подред бях „Служител на годината“ и до скоро постигах сериозни резултати. Това бе преломният момент и си обещах, че ще направя всичко възможно да се взема в ръце. Първото нещо, което направих, е да потърся информация в интернет. Не очаквах да се сблъскам с толкова много сходни съдби. Беше пълно с истории на млади хора, обединени от един общ страх – паник атаката. Регистрирах се във форуми, споделях тревогите си. Откликнаха много хора, дадоха ми се най-различни съвети: препоръки за билки, хранителни добавки, лекарства, контакти на терапевти, психиатри, психолози и какво ли още не. Това да установя, че не съм сама много ми помогна. Разбрах, че не съм „луда“ и има начин да се справя със състоянието си. Анализирах информацията, която получих и реших да се доверя на психотерапвет. Започнах да посещавам сеанси всяка седмица. Нещата се случваха бавно, но се случваха! Разбрах, че физическата активност е от голямо значение и се записах на групови уроци по салса. Към танците и психотерапията, реших да подпомогна нервната система и с хранителна добавка. Това се превърна в моята успешна формула! След около месец вече бях много по-добре. Паник атаките продължиха да  ме навестяват от време на време, но не им отдавах толкова голямо значение. Така всеки изминал панически пристъп ставаше все по-лек и все по-кратък. Изминаха близо 4 месеца, откакто предприех мерки и гордо и радостно заявявам, че „АЗ СЕ СПРАВИХ!“. Съветвам всеки да намери своя начин, с който да пребори паническото разстройство и да живее пълноценно живота си!

 Симона, 33 год.