Провокирана от това, че хората около мен не ме разбират и чувам само реплики от рода на „Стига мисли лоши работи!“, реших да водя дневник на емоционалното и психическото ми състояние и да споделям случилото се с мен с хора, които ще ме разберат. Напоследък съм в период, който е труден за мен и това още повече влошава и без друго разклатената ми психика.

Ден 1-ви

Петък е, отново едвам станах за работа. Чувствам се като парцал, но това, че е края на работната седмица ми даде сили и се дотътрих до офиса. Обещах си (отново), че вечерта ще легна рано. В работата всичко беше спокойно, един нормален работен ден. Колежките ме карат през уикенда да ходим да се поглезим на СПА до Боровец, приех с ентусиазъм. Наработих се и се прибрах. Хапнах набързо и се излегнах да зяпам телевизия. Минава 1 часа след полунощ, решавам, че е крайно време да заспивам. Изгасям телевизора и затварям очи. Започвам да си мисля за пътуването утре. Кой ще кара колата, умее ли добре да шофира, колата дали е изправна, дали е със зимни гуми, какви лекарства да си взема за „всеки случай“. Може би към 3 часа успях да заспя.

Ден 2-ри

Учудващо за мен, въпреки, че станах  рано, бях що-годе свежа. Имах лека еуфория. Заех се веднага да си оправям багажа и за известно време забравих всички тревоги от снощи. Колежките подраниха и даже нямах време да си изпия кафето. Тръгнахме 2 коли, аз пътувах на задната седалка. Бях на тръни през целия път. Постоянно си мислех, че ще изпуснем някой завой и ми се струваше, че много близко се разминаваме с отсреща движещите се коли. Имам чувството, че гледах и внимавах повече и от шофьора. Луда работа! Най-накрая пристигнахме и ми олекна. Отново ме хвана еуфорията, чакаха ме басейн, сауна, парна баня и други глезотии. В басейна всичко беше наред, плувахме и се хилихме, беше забавно. После вкупом всички се напъхахме в сауната. Почти веднага пак ме нападнаха „черните“ ми мисли, че ще ми стане лошо от топлото, ще припадна, ще вдигна кръвно. От толкова мислене, а и от жегата пулсът се забърза, а от това страхът ми още повече се увеличи. В мен се бориха двете ми „Аз“, едното казваше „излизай, искаш да пукнеш тук ли“, а другото „спри да мислиш тия глупости, стегни се и се забавлявай“.  Избрах междинен вариант, ще остана 1 минута вътре, тъкмо да не се изложа пред колежките. Започнах да си броя на ум 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7…. За пореден път осъзнавам, че това не е нормално и имам проблем. Въздухът не ми стигаше, но си обещах, че ще устискам до 60! Излязох даже без да успея да кажа нещо. Глътката въздух, която поех извън сауната беше като еликсир за мен. Постепенно се успокоих и до края на деня всичко беше добре. Вечерта хапнахме в хубава кръчма, посмяхме се, забавно беше. Стана късно и се прибрахме в хотела. Бях сама в стая. Приготвих се за сън. Поне 5 пъти проверих дали съм заключила и оставих нощната лампа да свети, защото ме беше страх да стоя на тъмно. Легнах си и загледах някакъв филм. Периодично обръщах поглед към вратата и се притеснявах, че някой може да влезе през нощта. Станах и пак проверих дали е заключено. Беше ме страх да заспя. Мина 2 часа, 3 часа, а аз още не можех да заспя.

Ден 3-и

Събуди ме мелодията на телефона. Погледнах часовника – 10:20 часа. В 11 имах запазен час за антистрес масаж. Добре, че колежките ми звъннаха, че ме чакат на кафе, иначе май щях да си проспя масажа. Оправих се набързо и слязох в лоби бара за едно кафе. Имах големи надежди, че след масажа ще се чувствам супер, ще съм отпусната и няма да чувствам напрежение. Да, ама не. Виеше ми се свят и ми се гадеше.  Не можех да си обясня защо. В 12 трябваше да освободим хотела, успях някак да набутам багажа в куфара и си намокрих лицето със студена вода. Съвсем за малко се почувствах по-добре. Тръгнахме си. През целия път не ми беше добре. Периодично отварях прозореца, защото исках да дишам свеж въздух. Покрай притесненията от това, че ми е лошо този път забравих за пътя и другите коли. Прибрахме се. Най-накрая съм по-добре.

Следва продължение…